Novini.store Магазин за новини
21-годишната Ивет Горанова спечели първия златен олимпийски медал за България след 13 години, през които наш спортист не се е окичвал с най-престижното спортно отличие в света.
Ивет е от Долна Митрополия, първоначално тренира народни танци, но постъпва в спортното училище в Плевен, когато е в пети клас. Златната каратистка даде специално интервю за вестник „Галерия“ дни след триумфа си в Токио.
Интервю на Кристина ПАТРАШКОВА
– Ивет, казвахте, че ви е трябвало време да осъзнаете какво сте направили. Чувствате ли се вече като всенародна любимка?
– Да, може да се каже. Самата аз, като видя известна личност, също насочвам вниманието си към нея. Същевременно си давам сметка, че хората ще очакват да бъда пример за тях и това ще бъде голяма трудност.
– Очевидно сте емоционална. Звуците на химна ли бяха върховият момент от преживяванията ви след успеха?
– Никога няма да забравя този момент, защото по време на срещите не успях да изпитам истински радостта от победата. Дори след финала преобладаваха емоциите, но когато цялата зала стана на крака, за да изслуша нашия химн, краката ми се разтрепериха. Представих си колко хора седят пред телевизорите и се радват, и плачат с мен. Незабравимо преживяване.
– Какви образи преминаваха в този момент пред очите ви?
– Просто си казах: „Ти успя! Постигна мечтата си!“.
– Славата понякога преобразява хората. Вие притеснявате ли се, че може да се промените?
– Много си мисля по този въпрос, защото тази промяна става неусетно. Искам да предотвратя този момент, защото осъзнавам, че хората ме харесват такава, каквато ме виждат сега, а едва ли ще им допадна, ако се самозабравя.
– Кой е най-трудният момент в кариерата ви досега? Някога мислили ли сте да се откажете?
– Не обичам загубите, трудно ги приемам, което не е добре, защото и най-добрият спортист понякога губи. След загуба се чувствам подтисната, полагам усилия, за да се изправя, да си върна мотивацията. Най-трудно ми е да вляза в залата след загуба. Трябва да си голям инат, за да го направиш.
– Човекът, на когото дължите най-много?
– Посветих в Токио медала си на моя треньор Ангел Ленков. Той преживя всичко с мен, свидетел е на всякакви ситуации, полагал е най-много усилия да ме накара да вярвам в успеха си. Той е човекът, който има най-голяма заслуга за успеха ми.
– Притеснявате ли се от отговорността, че трябва да сте постоянно на върха?
– Още преди Токио допуснах доста загуби, все нещо не ми достигаше да се класирам за Олимпиадата. Още тогава чувах коментари, че съм дръпнала назад. Не обръщах внимание на тези приказки, защото тези хора не знаеха какво преживявам. Ясно ми е, че все някога ще загубя. Все пак сме хора, а не роботи.
– Студентка сте в Стопанската академия в Свищов. Как си представяте живота след спорта?
– Със сигурност животът ми ще бъда свързан със спорта, макар да не знам точно по кой начин. Но ми се иска да придобия знания и в други сфери, защото това е добре за развитието. Влече ме икономиката на търговията и ще се радвам да се реализирам и в нея.
– Липсват ли ви младежките забавления – море, дискотеки?
– През последните две години нямах време за нищо. Много приятели ми бяха сърдити, че не им обръщам внимание, но винаги съм знаела, че човек трябва да даде всичко от себе си, за да постигне успехи.
– Как преминава сега всекидневието ви?
– В тренировки – тренирам по два пъти на ден. Малко почивам и пак тренирам. После пак същото. Когато имам малко свободно време, предпочитам да съм със себе си или на място, където да се чувствам добре.
– Наистина ли искате да останете да живеете в Долна Митрополия, където ви подариха парцел, за да си построите къща?
– Да, тук се чувствам добре. Свързана съм с този град, спокойно ми е. Не обичам шумните градове, където животът е толкова забързан, че хората пропускат най-хубавите мигове.
– Сънувате ли състезанието в Токио?
– Все още не, защото нямам време да спя. Спя по два часа и може би единственото, което ме държи, са емоциите.
– Следите ли какво се случва в страната? Какво най-много ви харесва и какво искате да се промени в България?
– Искам да се появи човек, който да е пример на целия народ, в държавата да има правила, които да спазва всеки. Нямаме лидер, който да ни води, за да се създадат условия, при които хората да се чувстват спокойни и да живеят добре.
