Мизерия! Чудиш се – да се храниш и да студуваш, или обратното

За двама възрастни и дете до 14 години е необходим нетен месечен доход от 2066 лв. Това според КНСБ се отнася за последното тримесечие на 2021 г. Сега сигурно е по-висок, защото скокът на цените през последните дни е ужасяващ.

Да се чуди човек дали да се храни, пък да студува, или обратното. Близо една пета от работещите били на минимална заплата. Ама това не означава, че останалите, може би със съвсем малки изключения, са цъфнали и вързали.

Страшното е, че работещите бедни са в селското, горското, рибното стопанство, преработващата промишленост, строителството, хотели и ресторанти, услуги. Това са секторите, които са извън държавен контрол в ръцете на честните частници. И в същото време тези сектори би трябвало да формират и да натрупват общественото богатство. Вместо това те генерират обществената мизерия.

На пейка в градската градина пенсионери обсъждат ситуацията и политиката. Един от тях я описа категорично:

Искахте капитализъм – ей ви го. Кратко и ясно. Капитализъм с нечовешко лице, от най-нисък експлоататорски тип. Африкански или латиноамерикански? Не, просто български – грозен, брутален, безмилостен. Скапващо се образование, унищожено здравеопазване, пробита социална система, прогонени млади хора, остаряло население.

Пенсионерска държава, тъжна работа. И едни алчни и гладни политици, вечно ненаситни, лицемерни, впити като кърлежи във властта. Синдикатите са на държавната трапеза, возят се в джипките на властта, почиват в базите на властта. И после ни защитават – от кого, от себе си.

Хора умират по стълбите на болниците, пред гишетата, във вмирисаните линейки или чакайки ги да се дотътрят да ги приберат и да ги поведат към болниците, в които няма понякога чаршафи и завивки на леглата, няма възглавници, и то в централни столични здравни заведения.

Политиците единодушно ни отпускат по някой мораториум, колкото да ни излъжат, че мислят за нас. Само че след мораториума знаете какво да ни е яко. Това е България – член на Европейския съюз.

А толкова се радвахме, че ни приеха, помните ли?

Стефан Трайков, Велико Търново